Слово и образ: Български балади

С "Тютюн" изглеждаше, че е по-лесно - информацията за двете издания беше разположена в поредици от идеологически контексти, които ясно показваха две различни идентичности на текста. При "Български балади" обаче ситуацията не е такава. Две версии, разделени от две десетилетия и множество поетични или не толкова поетични конвенции; но тяхната идентичност - с малки отклонения - вече над половин век не предизвиква очакваното безпокойство. Даже изглежда, че може да заличи първата идентичност на изданието. Този текст ще разгледа Баладите – какво формира тяхната текстова идентичност като Книга; защо те не се вписват само в рамките на поетичните формати и колко важни са визуалните жестове. Освен това думата „стихосбирка“ се оказва недостатъчна спрямо първото издание на „Български балади“, а във второто предизвиква несигурност. Интерпретационните усилия са представени в един спокоен разказ, който завършва малко изненадващо. В крайна сметка метатекстът също има правото да избира своята идентичност.

Стихосбирката, която провокира моят интерес към Траянов, носи две имена още от заглавието: „Теодор Траянов. Български балади. Със седем рисунки от Сирак Скитник“. Това поставяне в едно изречение подчертава синтактичната близост по доста двусмислен начин: пропуска броя на баладите и оставя читателя с въпрос дали държи в ръцете си именно балади с добавени рисунки или рисунките взаимодействат с самите балади. Читателят бързо потъва в текстово пространство, където словесното и визуалното създават цялостността на посланието заедно.

Усещането е за модерност: през тази епоха красивите (както ги наричат) издания говорят много повече за семантическа автономия отколкото просто за декоративна атрактивност.

Да атакуваш подобна амбивалентност още от началото би било неоправдано при всякакъв литературоведски анализ; всъщност тя е необходима тук. Ще я добавяме постепенно до момента, когато получим една непредвидима проспекция на текста, който комбинира образа със словото в особен диалог и включава многобройни други словесни и визуални жестове.

В палимпсестните си преплитания тези жестове комуникират различно, призовават разнообразие от имена и трансформират обещания разговор между два творчески духа в нещо значително по-дълбоко – полилог.

Накрая амбивалентността изглежда детска игра спрямо твърдението, че Сирак Скитник рисува не само вдъхновения от произведенията на Траянов, но също така черпи впечатления от изложби; че неговият художествен принос запомня картините вдясно върху стиховете на Едгар Алън По и следвайки пътищата на Родно Изкуство; изпълнението му оживява стихотворенията на Людмил Стоянов; както и собствената му опитnost относно войната.

Всички тези аспекти предстоят да бъдат разгледани подробно – както историята около пречупването във второто издание На Баладите има свои причини да бъде активно ангажирана със полилога.
Мирослав Дачев