Синорът на живите

Разбира се, изразът "следващото разсъмване" носи своя дълбок и обобщаващ смисъл, но Емилиян Станев само се усмихваше, докато обсъждахме темата. Той ми казваше:
- Глупчо, говоря ти за самото събуждане. Просто отваряш очите си и усещаш нещо. Толкова е просто.
- Какво точно усещаш?
- Че си жив! Никакъв подтекст не ти трябва. Виж как се разсъмва - погледни натам, а не мен!
Обърнах се на изток и видях как небето става розово; след малко червеното слънце започна да изгрява зад хоризонта. То бързо растеше и докато пушехме цигарите си, вече виждахме цялото слънчево божество.
Този разговор с бай Емилиян беше преди повече от тридесет години тук в Палакарията, между селцата Ковачевци и Ярлово.
...Чуват се щракането на пушки и кучета, които хленчат нетърпеливо да ги освободим от нашийниците им. Наистина няма нищо по-велико в живота от това – новият ден идва и ние сме тук пак. Особено когато сме в компания като тази: Данчо Радичков непрекъснато говори весело, подигравайки всичко около себе си (включително себе си), лъже наляво и надясно или споделя стари истории; ние го слушаме с удоволствие. Анастас Стоянов мълком изважда термоса с кафе от раницата си и предлага чашки на всички с грацията на аристократ от Живовци в Михайловградско. Професор Ганев е омагьосан от красотата на природата около нас; той нежно гали кучката Чара сякаш тя му е рожба. Методи Андонов зяпа безцелно нанякъде, а Георги Стойчев вече пее: "Монголия, Монголия..." Ивайло Петров проявява скептицизъм – такъв е неговият характер – но устните му са леко усмихнати.
След малко освобождаваме кучетата за ловушките ни; благодарим на Бога за този момент със сигурност ставам почти тайно кръстейки се.
Паралелно до синорa минава римският път – той все още стои непоклатимо там. Някога тук легионите са преминавали през Палакарията; колко ли воини утре няма да видят новината за изгрева?
Седя под върбите край синора — моите приятели заминали завинаги към друг свят… често думите нахлуват у мен без контрол откритост едновременно борба да ги укротя… Изведнъж ми идват две заглавия: "Синорът на мъртвите" — така ще нарека това място… Другото заглавие остава невидимо.

В ръката на Коцето забелязвам шишенце — той ми го подава:
- Знам какво мислиш…
- А?
Коцето ме гледа тихичко усмихнат - явно така му е било писано... Днес стартираме сезона двамцата сами плюс кучетата.

Приемам шишенцето от него—наливам по синора „на мъртвите“—после отпивам обратно връщайки му го; после прави същото действие … Знае що мисля.. донякъде разбираш ли? Всеки знае до някаква степен...

Не желая да ловувам тук при „мъртвците“. Отсутствието завинаги тежести моито приятели душа.. Леко помолих Коцето че условията днес не ми харесват…. По тези въпроси аз съм запазил много доверие.

Отначало попита накъде?. Не споменах че “накъдe” винаги има единственият истински вариант : напред . Направление към древните легии…

Представям собствени картини ; строени бойци , мечове проблясват яркия залез … чувал смехове близките духове

Как измислих „мъртвецка линия“? Сега осъзнавам че понятието взима корени като гимназистка пишеща стихотворение сама ... Но всичките тeзи думи могат взаимозависими...
–Глупости!
–Какво каза бат’Дончo?
–Нищo особено!

Истината оставае една … те мои хора никога умряли защото живейте чрез мене .

Заставam готов стрелям ! Розовете цветова затопляха светлинното пространство .... звуците прелитане мигновенно ...

Благодаря ти живот!

– Освободи кучета..
– Тук ли ?
– Да!!
И никакви забавления....