Автобиография на любовта

Следвах съветите на истинските си приятели, които бяха най-близо до мен. Но най-вече усетих импулса, идващ от дълбините на сърцето ми. Такъв беше характерът ми. Аз бях такъв човек – не само силата на емоциите ме водеше, но и абсурдността на мисълта да се откажа от Венетка или да спра да се надявам. Бях романтик по душа; жестоката реалност за мен бе непозната територия. Обичах надеждата, обичах я самата Венетка, наслаждавах се да говоря за нея и да я мечтая в сънищата си. Може би бих казал, че предпочитах страданието покрай Венета пред всяко нежно лекарство с мило име. В душата ми нямаше място за друга жена. Разбирах вече, че тя е безвъзвратно изгубена за мен, но животът ми бе преобразен в поезия - като стиховете, които четях всяка вечер. Страдайки осъзнавах колко ценно е умението да обичам искрено; това беше уникален дар от съдбата и само глупавият би го пропилял. И продължих напред – с мъката и агонията си, с горестта! Но също така и с любовта си към тази тъжна приказка и надеждата! Не може просто така лекомислено да се подходи към истинската любов - няма как от днес нататък всичко да изчезне без следа; една любов може единствено да бъде заменена с друга...