Апология на българското

Писането за проф. Александър Балабанов изглежда лесно, защото той е споделил много в своите мемоари, есета и фейлетони, както и в научните си изследвания. Неговите преводи създават усещането, че античните писатели и немските класици сякаш са се изразявали на български. Когато му се налагало да пише на друг език, той започвал направо без предварителна чернова на български – като роден говорител. Днес обаче за да опознаем произведенията му на чужди езици, разчитаме на помощта на преводачи.

Когато разгледате неговите книги и спомените за него, осъзнавате колко трудно може да бъде написването на нещо ново и автентично относно личността му. Той самият е описал живота си в стихотворната автобиография с едва няколко думи. Затова често трябва да прибягваме до справочници с фактическа информация за този забележителен българин; трудно можем да намерим подходящи думи без употребата на множество прилагателни от богатия ни език.

През живота си около него циркулират многобройни анекдоти и смешни истории, които все още се помнят дори по време на моето обучение в университета. Един уникален случай в нашето книгоиздаване бе сборникът със спомени за двамата приятели - проф. Александър Балабанов и Симеон Радев; все още остава неясно кой от тях привличаше повече читателското внимание при моментално разграбване на книгата — което не беше типично за подобен вид издания.

А ако погледнем страниците от дневниците и спомените на Кирил Христов, ще открием трудности при определянето кого всъщност ненавиждал повече - П.П.Славейков или Ал.Балабанов; последният несъмнено не му прощаваше своя критичен тон дори чрез остри епиграми "запалени стрели". Перото му понякога играело лоша шега с него: неговата непримиримост по отношение мнението му публикувано във вестници често обединявала критици срещу него; затова напълно основателно би могъл да повтори думите упрека от главния си противник Кирил Христов: "аз съм най-мразеният човек в България".

Днес, половин век след смъртта му, ясно личи какъв талант липсваше в България — един блестящ творец като Балабанов щеше да бъде гордост за всяка страна. Нашето време не успя да произведе интелектуални фигури като него; само с малко винце вдъхновение можеше успешно да преведе дори гениалния Гьоте „Фауст“. Но това произведение далеч не е единственият връх сред преводите му — Вазов многократно демонстрирало своето уважение към работата Му върху античната класика.

За писането относно Балабанов трябва задължително присъства любов към темата и познание; иначе резултатът няма значение—той умее така майсторски добива вниманието даже към позабравени наши класици. Творчеството Му действува подобно надкласическите нощи през 30-те години когато били открити истински шедьоври например „Записки“ от Захари Стоянов.