Старите кактуси

Знайте, че подобно на войниците от Наполеон, много инженери носат в раницата си... не маршалски жезъл, а химикалка! И когато им се предостави свободно време...

- За първи път имах възможност да пиша по време на обучението ми в инженерното училище в Рабат между '83 и '87 година. Посветих по дванайсет часа седмично на писане и създадох повестта "Да бъдеш и да не бъдеш", която беше толкова апокрифна, че едва сега я припомням. За жалост все още изглежда актуална.

- По добро или лошо френската компания, където работех - пак в Мароко - фалира и така получих безкрайно много свободно време. Бях във Casa Bella – един полухотел, описан в "Старите кактуси" и познат на всички наши сънародници в затруднение.

След като прекарах над осемнадесет години извън страната е естествено да ме интересува как нашият доскоро изолиран свят взаимодейства с напредналото западно общество. Чувствах смущаващо усещане, че следваме слепешком всичко негативно без корекциите на зряло демократично общество.

Кого избрах за герои? Всички те са бежанци като родителите ми или приятелите ми зад граница – бретонци (не французи!) или уелсци (не англичани!). С тях населих книгата. А "бедната ми милионерка" Бриони Прайс е уелска жена от Аржентина...

Всичко бе както истинско, така и... позволете ми да разгърна мечтаната теория за нашата страна. Друго ли? Да пожелая на читателите си да предприемат това "пътуване през два иначе несъвместими свята", които се пресекли по невъзможен романтичен начин чрез усмивката (както го описа критика ми Боян Паничаров от "Буквите").

- Роден съм в София, но открих градове неподходящи за хората. Затова обиколих планинските улици (като “вътрешен емигрант”). Обграден от всякакви неприятности реших да пиша за тях и за странните ни селянчета. Така с усмивка се появиха “Нинджи и неговата глутница”.