Свидетелства

Всичко започна с една снимка, а по-точно - с един пожар, след който в нашето семейство останаха само малко вещи. Спасеното от нас бе изключително ценно и точно когато си мислехме, че всички спомени са загубени завинаги, открихме запазени фотографии. На една от тях дядо ми Ангел Гюлев е заедно със свои сълагерници от “Богданов дол”, заснели момента на освобождението си пред обектива. Годината, записана старателно от баба ми на гърба на снимката, е 1948.

Не познавам друга подобна фотография и не знам дали някой друг е отбелязал свободата си по този начин. Въпреки радостта от освобождението им, погледите на осмината мъже изразяват толкова много страдание; ръцете им са отпуснати и уморени, а дрехите им – стари и опърпани. Не мога да ги свържа с предишните весели и предприемчиви хора. Някак напомнят герои от произведенията на Солженицин – брадясали с гордост в очите си и усещането за обреченост. Всички те били важни професионалисти – учители, адвокати или лекари – но в този момент се оказват извън обществото без ясна перспектива за бъдещето.

Когато видях тази забравена снимка, реших да направя нещо важно: да запазя паметта за дядо ми и родителите ми. Започнах да разказвам историята й на приятели и познати; някой ме подсети вместо да тъгувам за изгубения дом или любимите книги, мога да потърся хора преживяли насилие под тоталитарната система - онези които помнят своето минало. Убедена съм до ден-днешен, че устният разказ е най-автентичното свидетелство за времето ни: тук няма литература или художествена измислица — само плътност на живота.

Тази памет трябва да се запази живa; тя не бива да бъде забравяна въпреки склонността ни към забрава относно важни аспекти от историята ни. Българският народ често губи паметта си — все започваме наново без истинско знание или разбиране какво сме преминали през годините.
Вярвам обаче оптимистично , че поколенията след нас ще бъдат различни — ще помнят повече и няма да тръгват постоянно начело.

И така се захванах активно.
През последните две години издирвах хора готови искрено да споделят историите си; те не се страхуваха от микрофона и желаеха честно да разгледат миналото си . Някои разговори бяха кратки и сбити , докато други предлагаха подробности — личния опит беше вплетен в историческите контексти както индивидуално , така колективно . Мнозина приемаха съдбата си фриволно , докато други носеха тежесттa на болката ; независимо от подхода обаче всички те носиха белега на травмите причинени имот тоталитаризма .

Благодаря ви всичките! Благодаря вам всем !

Веселина Гюлева