Лулу

Франк Ведекинд (1864-1918) е един от най-влиятелните немски драматурзи и поети, считан за предшественик на експресионизма и признат като класическа фигура в съвременния театър. Неговите многобройни пиеси, често преследвани и забранявани, му извоюват репутацията на смел критик на фалшивия морал на обществото, в което живее.

През живота си Ведекинд провокира значителен обществен скандал с творбите си „Земният дух“ и „Кутията на Пандора“, които биват подложени на сериозна цензура. По-късно авторът ги обединява под заглавието „Лулу“, а днес тази двойна трагедия се счита за върхово постижение в неговата кариера.

Хората не познават истинската същност един на друг; никой не знае какъв е всъщност другият. Само тези, които не са хора, разбират останалите. Думите им винаги са неверни – лъжливи. Те самите не осъзнават това, защото всеки ден могат да бъдат различни – зависи от това дали са яли или любили. Единствено телата им остават непроменени за известно време; само децата притежават истинска мъдрост. Възрастните действат като животни - безразлично към собственото си поведение. Когато те преживяват радост, вместо да се радват напълно, те хленчат; а когато изпаднат в беда, се задоволяват с най-малкия залък храна. Странно е как гладът намалява способността им да търпят страданията си. Но щом станат ситийници правят света около себе си адски труден - готови са да пожертват живота си само заради моментен каприз... Има ли такива хора, които намират щастие в любовта? За тях истинското щастие изглежда е просто възможността да спят спокойно и да забравят всичко... Господи, благодаря ти че не ме направи като тях…