България, Православието, историята

Текстовете, събрани тук, са виждали бял свят из българската периодика през последните години. Появявали са се все като че по някакъв повод. Сега, изкарани от случайния контекст и положени един до друг, те свидетелстват, че не става дума за начасни продукти на авторски ентусиазъм, а за сегменти от ясно промислен и далекобоен проект, който в България може и да не се представлява само от Георги Тодоров, но той е във всеки случай най-безкомпромисният му двигател.
Дори беглият поглед показва, че едно съществено измерение на работата тук е разобличаването на едрокалибрените митове в българската история. Г. Тодоров се захваща с може би най-иконографисаните теми в нашата историография, каквито са например „златният" Симеонов век, „българският Великден " или Априлското въстание. От негова гледна точка тези събития, превръщани в безотказен производител на ретроспективна национална гордост, са всъщност солидни исторически провали, довели не само до конкретни бедствия, но - което е по-важно - до пропускане на съществени исторически шансове.
Разбира се, покушението срещу митологемите е една от характеристиките на всеки автентичен подход към историята. Това, което принципно различава Г. Тодоров от средностатистическия бунтар на историческото поприще е положението, че той атакува не толкова конкретните тълувания на дадени факти, а самите начала на историческото мислене, стоящи в основата на българската, а и на европейската историография поне през последните триста години.
Георги Тодоров открива дефективност в перспективите, в които биват полагани и разпознавани като уж исторически ценности разни явления от сферата на късите причинно-следствени вериги. Като се отказва от такова мислене за историята, което е колкото лишено от стратегически смисъл, толкова и призвано да произвежда най-вече идеологическа мъгла, той настоява да тълкува историята през фундаменталните характеристики на антропологическото, а то значи от хоризонта на духа. От тук следва радикално преоценяване на всички ценности и смяна на носещите оси. Важно е да се види последователността, с която Г. Тодоров прави това.
Възлово от моя гледна точка е изследването, заело се с патоса и провеждането на архитектурната модернизация на София в края на XIX век. Имам предвид не толкова цитираните данни, колкото доказването на сбъркаността в стратегиите по извеждане на културна идентичност и основни приоритети, сложили печата си върху българската ментална система поне от началото на XIX век. Със същата мяра се тръгва и към проблемите от нашето съвремие, чиито ценностни стожери биват разобличавани с не по-малка енергичност. Превръщането на вертикалите в хоризонтали и тяхното препоръчване като най-висши предели на мъдростта, заедно със съответните му социални и културни ефекти, това казано най-общо представлява основният обект, който Георги Тодоров в пълно съзнание се е заел да взривява.
Когато говорим за гледане на историята през фундаментите на антропологическото, следва да се забележи, че за Г. Тодоров това са на първо място християнските ценности, стоящи в темела на Православието. Премислянето на събитийния поток от тази позиция му позволява да не подменя едни временни митове с други, а да удържа мярата на универсалността и неизменността.
Читателят, разбира се, може да се съгласява или да не се съгласява с изводите и твърденията на Георги Тодоров колкото си ще. Едно обаче трябва да се признае безусловно: дори при пълно неприемане на неговите тези, те са достатъчно свестяващи за един допълнителен критичен поглед към „очевидното". И още нещо. Понеже не гради научна кариера, той не се съобразява и със съответните стилистични нормативи. Понякога думите му могат да звучат крайно или пък някак неуместно патетично. Навярно това е точно така. То обаче не идва от нещо друго, а от неговата страст: от страстта му по България, по Православието, по историята. И думата „страст" е може би далеч не най-точната.
Георги Каприев