Отец Константин се бори с дявола

Първоначално мислех да нарека този текст „За Мира Папо и нейните забавни истории”, но след размисъл реших, че терминът „забавен” носи много различни нюанси. В определени случаи той може да подразбира и „несериозен” или дори „жалък”. Ние, българите, често имаме известна страхопочитание към смеха; в нашето атовистично съзнание той се възприема като нещо, което може да ни компрометира – по-сериозно казано, да ни дискредитира. Изобщо ние предпочитаме да се скриваме зад една мрачна и угрижена маска. Не дай Боже някой да види как се смеем и после си помисли, че сме "отпуснали каиша", а нали българинът трябва винаги да е със стегнат колан. За щастие обаче сме по-добре от някои калвинисти като швейцарците например, при които било грехота дори да се усмихнеш.

Затова ми беше неудобно да използвам думата „смешни”, заради риска тя да бъде интерпретирана като "повърхностни". Но причината за избора ми на друга дума е още по-важна – разказите на Мира всъщност не са просто смешни. В тях има смях - мил и невинен, понякога даже с подшушване на фриволността; един слънчев и добродушен хумор. Затова вместо "смешни" открих по-подходящото описание: те са “сърдечни”. По Чудомировски сърдечните разкази проникват в интимния свят на обикновените хора - попове с властни мустаци или клисарки - без острата злоба и злорадство, с която често свикваме покрай комедийните предавания.

Може би именно затова част от читателите могат да намерят тези истории за “не чак толкова смешни”; защото когато пием чист спирт рядко усещаме вкуса на деликатно вино. Нашето восприятие е притъпено от грубостта и цинизма около нас. А в творбите на Мира няма място за такива черти – тук присъства само човечност. Кой обръща внимание на нежните чувства у обикновените хора? Това прави именно Мира Папо! И го прави с такава доброта и симпатия, че човек желае da потъне сред героите й. Поздравления за твоята човечност, Мира!