Инок Ардън

Така те се венчали с камбанен звън, щастливо озвучаващ техния съюз. Но в душата на Ани не било чут този звън. Все едно около нея е имало стъпки, идващи от неизвестно място, и сякаш някой й шепнел странни думи. Тя не искала да остава сама вкъщи и нямала желание да излиза без компания.

Или пък той прекарвал дните си в ждрелото с поглед вперен към морето – като корабокрушенец, мечтаещ за платно. Ден след ден минавали без нищо: нито платно, нито дявол; само този изгрев със своите пурпурни лъчи между папратите и палмите, скалисти склонове – искряща светлина на изток по водите и отражения по неговия остров; а после пак отблясъци върху водата на запад.

Накрая звездите блестели ярко на небесния свод, океанът ревял безкрайно и пак стрелите на изгрева били там, но платно така и не се появило! В един момент той чул далечния звън от енорийските камбани. Без да знае защо това го развълнувало толкова много, той рязко скочил при вида отново на омразния остров.

Ако не беше чувствал присъствието на Онзи навсякъде около себе си – който никога няма да остави сам човек желаещ разговор с Него – вероятно би умрял от самота.