Държавно управление и правно регулиране

В демократичната правова система не може да съществува „държавно управление“ без активното участие на гражданското общество. То включва процедури, в които участниците упражняват контрол и влияние върху решенията, вземани от упълномощените държавни органи.

От друга страна, правното регулиране представлява специфична форма на правотворческа дейност, която цели институционализиране на общата нормативна воля. Тук виждам пресечната точка между управлението и регулирането: правото е инструмент за осъществяване на държавно управление. Управлението обхваща ръководството на националните дела в рамките на законодателство, определено най-вече от Конституцията; така всяко решение се вписва в строго установен правен механизъм, който гарантира неговото изпълнение.

Ако перифразирам Тацит, мога да подчертая, че колкото по-недостойно е управлението, толкова по-недостатъчно е законодателството му. Под „управление“ разбирам процеса на създаване, прилагане и интерпретиране на закона. В този контекст ще разгледам принципа за разделение на властите – юридически изразяващ се в управлението чрез право в самата държава. Заради това смятам да опровергая тенденцията към натрупване на ново законодателство, което само по себе си отслабва доверието към закона. Ще отхвърля концепцията (по думите на Джовани Сартори) за управление чрез законотворчество като непродуктивна: „това означава смесване между управление и приемане на закони“.

Законоделственият процес всъщност е мястото за среща между политика и право. Според мен политическата програма на спечелилата изборите партия или коалиция трябва задължително да бъде трансформирана във законодателна програма; единствено така законът би могъл да бъде признат за легитимен с оглед съдържащата се в него обществена нормативна воля.

За едно управление да бъде считано за "добро" или "успешно", то трябва предимно да има юридическа оправданост и основаване върху правилния подход. Следователно стигам до извода, че публичното управление следва да бъде основано върху принципи заложени в правото и най-вече в Конституцията.

Важно е также проясним факта, че често постигането на компромиси играе ключова роля в този процес. Те обаче трябва да бъдат основани изцяло върху избора между справедливостта - било тя морална или правна - според конкретните условия и ситуации; моделът не бива просто произволно компрометиран при вземането им. Това именно характеризира “изкуството” около публичното администриране: консултации и синергия сред участниците са демократична основа всеки вид работа сред една правова система.

Управлението притежава легитимност единствено ако успее мотивиращо да насочи обществени субекти към спазването auf laws which in turn should reflect their will and institutionalize the public interest.