Останка от една горда нощ

В настоящата книга се признава, че съществува определено теологично обосновано основание за естетическата нееманципираност на българския поглед към света. Това е свързано с калокагатийния златен фон на византийската естетика, който поддържа дълбока геополитическа ориентация и изглежда имунизирана срещу възможните промени в самата тази ориентация.

В седма теза от „За понятието история“ Валтер Бенямин разкрива неизменната тъга на историка и писателя, чиято стратегия включва "вчувстване в победителя". Но защо този подход носи тъга, когато противоречи на опитите от ежедневието и ясно очертаните избори за жизнена траектория по време на личния „преход"? Или може би тъгата тук е хитрост на разума, която използва меланхолията като метод? Не показва ли това приложение на тъгата един вид адаптация към нуждата на победителя да се освободи от вината, натоварила го след твърде лесната му победа? В крайна сметка човекът с тъга притежава красота и тази естетическа идеология за мизерия представлява изтощеното сърце на мрака, отчаяно стремящо се да улови краткотрайното сияние образа на времето в неговите теолого-политически измерения.