Три класически случая: Романите на Димитър Димов, Димитър Талев и Емилиян Станев

По време на възхода на най-ограничителните догми на социалистическия реализъм в българската литература настъпва неочаквано явление - разцъфтяването на епическия роман. В този контекст се открояват три изключителни произведения: "Тютюн" (1951), "Железният светилник" (1952) и романа "Иван Кондарев", който, макар и завършен през годините на „размразяване“, е замислен, започнат и писан през 50-те години (част I – 1959, част II – 1964).

Фактът, че българският роман от 50-те години на XX век успява да се утвърди като водещ жанр след предишните си ограничени успехи, както и наличието на няколко шедьовра в него, които не само че не следват наложените „естетически“ принципи, но дори ги оспорват, представлява истинско чудо. То показва как литературата и изкуството могат да напредват независимо от социално-историческите условия. Те притежават свои собствени закономерности за развитие и доказват автономността си като република на духовната свобода и алтернатива спрямо обществото.