Иронията

Иронията представлява динамиката на съзнанието, духът, който постоянно поставя под въпрос и оспорва собствените си произведения с цел да запази своята жизненост и контрол над културните кодове и церемониалните структури. Тя безпощадно атакува така наречените свещени предпоставки: чрез своите провокативни въпроси разрушава всяко определение, неуморно обновява решенията на проблеми и в всеки момент нарушава самодоволната педантичност, която желае да се утвърди веднъж завинаги. Иронията е символ на тревожността и неудобството в живота; тя ни представя изкривено огледало, пред което ние се смущаваме от деформацията си. Учим се да не обожествяваме себе си и нашето въображение остава свободно за непокорното бъдеще. Човекът, който игнорира тихия глас на тази ирония, сам се осъжда на застой в догматизма и блажена глупост.

Владимир Янкелевич (1903 – 1985) е известен френски философ, културолог и музиколог с дългогодишна преподавателска дейност по морална философия и метафизика в Сорбоната. Той е ученик на Леон Бруншвиг и Анри Бергсон; противник е на философии, които "не говорят нито до сърцето, нито до въображението", като защитава подход към мислене наречен от него "мъдрост". Интересите му са насочени към метафизиката на "не-знам-какво" - понятие за онова трудно определимо съдържание - както и концепцията за “почти-нищо”, обозначаваща отсъствието там където изглежда всичко присъства. Занимава се със добродетелната етика și невъзможността за пълното изразяване. Негови трудове включват монографии като: "Не-знам-какво и почти-нищо" (1957), "Музиката и неизразимото" (1961), "Смъртта" (1966), "Прошката" (1967), "Невъзвратимото και носталгията" (1974) και „Парадоксът на морала“(1981).