Най-сетне край

Всички произведения на Петер Турини, събрани в тази книга, имат обща тема - човешката самота. Тази самота може да бъде резултат от жестокостта на обществото, което по различни причини изолира индивидите, или пък е осъзнат избор за търсене на въображаемо спокойствие дори и пред смъртта.

Момчето, което бяга към сметището в опит да намери развлечение, е само; човекът, който не успява да бъде разбран и спира да говори, също е самотен; момичето не осъзнава как убива детето си и остава сама; майката страда от пренебрежението на сина си; слепецът стои изолиран върху планината; любителят на стари филми се радва в собствената си самота; а онзи мъж вярващ че може да победи живота също чувства отчаяние.

Въпреки всичките тези индивидуални съдби обаче те споделят нещо общо. Всички те са в търсене на другия човек и сами себе си лъжат относно възможността за среща с него. Ако все пак оцелеят без загуба, единственото им утешение остава крик като този на Тарзан – вик изпълнен с болка и отчаяние.