Смъртта при социализма - героика и постгероика

Начинът, по който умираме, отразява същността на начина ни на живот. Възниква въпросът дали съществува „социалистическа смърт“, която да е в унисон с „социалистическия начин на живот“. Безспорно, смъртта представлява универсален биологичен факт, който не зависи от идеологии или политически системи. Въпреки това, тя предизвиква огромно разнообразие от културни реакции, които служат не само като индикатор за значимостта ѝ, но и показват как тя е обградена със социални условности и ритуали. Тези аспекти – за разлика от самия биологичен факт – подлежат на промени през времето.

Как комунистическият режим в България възприема и регулира смъртта? Какви нови святости се утвърдиха чрез официалната идеология относно смъртта? По какъв начин социалистическата концепция за смърт се вписва в голямата прогресивна наредба? Кои са символите ѝ? Как „малките“ ежедневни случаи на смърт биват наблюдавани и контролирани?

С настъпването на маргинализацията на религията – традиционният източник за справяне с екзистенциалните дилеми – какви практики получават ново значение и кои сценарии стават задължителни?

Авторите в книгата разглеждат темата за смъртта при социализма както през призмата на идеологиите и важните паметници, определящи моделите поведение, така и чрез местата за грижа и контрол над нормалността.