Ехо от автопортрети

Не всичко, което чух, съм записал; не всичко, което написах, е било чуто от мен.

Така разбирам различието между рупора и ехото. Наивно е да се опитваме да усилваме гласовете на хората, които по-нататък в текста споделят своите истории - те са изключително силни сами по себе си. Въпросът обаче е откъде идва тази сила: ако решиш да не интерпретираш дълбокомислено и вместо това просто се довериш, очакваш да усетиш как гласовете плават несигурно сред бръчките на преживяванията и пристрастията им, сведени до тихо приятелско шепнене.

Изкушавам се да нарека тези хора свои приятели, но би било неправилно да злоупотребя с дълбочината на старата мъдрост "Кажи ми кои са твоите приятели..." – това би било провинциална самохвалба и фалшива визитка. Истината е, че ако един ден получа телефонно обаждане с думите "Здравей, приятелю!", този ден ще бъде прекрасен.

Разстоянието помежду ни е полезно: чувстваш любов без истинска страст. Запазваш способността си за различаване на нюанси и интонации; използваш иронията като инструмент за предизвикване на размисли у другия без саморазжалостяване. Можеш уверено да твърдиш, че действаш честно в границите на своя собствена честност. Честно заявяваш избора си да бъдеш тук именно защото тук търсиш искреност – такава която не избледнява под светлината на славата./Георги Стойчев/