Търнър: Структурен разрез

Сградата е нова и съвременна, докато картините в нея са стари и предстоящи: това представлява последния парадокс в следсмъртното съществуване на Търнър, отражение на противоречивия му живот и още по-парадоксалната му личност. Той е едновременно адаптивен и бунтовнически настроен, скъперник и хитрец, безсрамен подражател и смел иноватор – свой собствен двойник, който би могъл да изрази чувството си с думите на Рилке: "Ти си вторият в моята единствена самота". Сред този вихър от противоречия, който характеризира творческия процес на Търнър, възниква една спонтанна живопис – все още неизчерпана век и половина след своето създаване; може би завинаги оставаща недостъпна за обяснение.

Много критици се опитвали да я анализират. Дори аз преди десет години написах книга за него, вдъхновена от различни области като философията и психоанализата. Известни личности ми оказаха честта да коментират труда ми положително: Роман Якобсон, Клод Леви-Строс и Джулио Карло Арган. Въпреки признанието обаче признавам със смирение невъзможността си да формулирам ясно какво точно представлява удивителната живопис на Търнър. С риск тя да остане непонятна за много хора, неговото творчество нахлува смело в територии на живописта досега непосещавани от човешка ръка. Думите просто не успяват да я догонят; те се задъхват пред величината й.

Не всички критици осъзнават ограниченията си; някои прибягват до сарказъм като защитно оръжие. Например през 1846 година един критик пише: "Всичко у Търнър е лишено от форма." Но днес именно тази жлъч служи като стимул за нов живот в най-загадъчните картини на художника.

След проницателните идеи на философите Сартр и Хайдегер разбираме по-добре значението на глагола "да рисуваш", което не предполага задължително конкретно допълнение - просто означава актът само по себе си. Така работеше Търнънr – затова произведенията му често са наричани "портрети на нищото". И именно в това нищо лежи неговото величие.

Може би моят опит за пояснение няма достатъчна убедителност. Вероятно трябва да поканим ясния поглед обратно към замъглените концепции! Убедена съм че всичко ще стане по-ясно ако сравним фоновете от последните творби на Светлин Русев с тези изложени във Фестивала в Париж... Не става въпрос само за определени сцени – ами фонът става безкрайна цветова площ - онова прочуто “нищо”, което пръв открива Тюрнер.

Както тогавашните зрители така днешните не могат напълно да оценят заплашителната красноречивост на тези пространства без граници или жители... даже учените им дават обозначението „Кълър бегининг” (начало нa оцветяване). Но терминът носи далеч по-дълбок подтекст…

Цветовете започват своя път - но ако началото им символизира бескрайността какво ли може бъде краят? Няма ли човек понякога вече стигне отвъд познатото? Именно тук тлее стремежът както у Тюрнер така у мнозина други артисти...

Всеки дръзнал да надникне във вакуума има шанс радо видял цялостното щастие.
Петък Увалиев