Лала Боса

В творбите на Деян Енев се усеща свежест: излизаш в ранен зимен ден, поемаш хладния въздух и знаеш, че зад ъгъла те очаква черният тромпет на вдъхновяващата човешка история – вземи го и свири.

Разказите в тази колекция наподобяват въгленови рисунки. В същото време те са като бронзови отливки. Тази комбинация между нежност и здравина е трудна за постигане – присъства при Хемингуей и днешния Захар Прилепин. За тези, които предпочитат сложните словесни конструкции пред ясната сила на таланта, Деян Енев не би бил подходящ избор. А читателите му – онези, за които той пише – винаги си задават въпроса: докога този автор ще „свива“ своите кратки разкази без това да повлияе на способността им да ти грабнат душата? И то така, че от очите ти да потекат сълзи?

Посоката, в която върви Деян Енев, ми напомня за стихотворението на Иван Пейчев: „О, разбери, че ти си викът превърнат в тишина.“ Защото през последно време неговите разкази са именно такива – викове, замълчали.

Златозар Петров