Да бъдем силни поети

Снощи сънувах снега, който покриваше пресния гроб на мой приятел – поет. Той беше обикновен, но достоен самотник, разхождащ се из улиците на Бургас. Често го виждах как изскача от ъглите, потопен в размисли за етимологии и звуците на думите, заслушан в тяхното ехо сред мъглата на предсократическите значения. Беше отдаден на вечната надежда за един безизразителен език - поезията без думи; нейният глас можеш да чуеш вечер край солниците и тръстиките, носена от северния вятър.

Понякога биваше жестоко малтретиран от пияните синове на еснафството – той не одобряваше повърхностните радости и никога не носеше скъпи дрехи. Те го ритаха с ненавист, без да осъзнават че тялото е само обвивка; духът му оставаше непоклатим и свободен.

Някак високо нагоре и под ярката светлина, там където живее неговият честен атеизъм… точно там сме готови да отидем.