Броеницата

Написах тази книга в нейния оригинален вид, защото нямам идея как да подхождам по друг начин, ако наистина търсим ценностите и отговорите за нещата с дълбочина. Преживях един вид словесно самоубийство, което беше болезнено, но същевременно искрено и наивно – така трябва да бъде всяко истинско изповедално разкритие.

И когато настъпи моят край, ще си тръгна с убеждението, че ако отделим повече внимание и инвестираме жизнената си енергия в нашите лични равносметки, то историята на човечеството би изглеждала съвсем различно – а не толкова опорочена. За жалост обаче това важи не само за думите.

Защо избрах заглавието „Броеницата”? Ами защо пък не? Нима животът ни не представлява низ от все по-малки златни кехлибарени зрънца - хора, събития и вдъхновения - които се губят в далечината?

Подзаглавието „На попрището жизнено далеч отвъд средата” има своето обяснение в епилога на книгата. Там пиша следното:
„В уважение към гения на Данте именно затова използвам игра на думи. Цитирам: ‘На попрището жизнено намерих се в мрак тъмен по зла чест…’ Гениалните личности живеят относително кратко време; техните спътници са като Вергилий. Ние простосмъртните имаме щастието или проклятието да живеем много по-дълго време, но често сме сами свои спътници из този тъмен лес. Господ продължава да е милостив и предоставя възможността както на гениите, така и на нас останалите поне да опитваме да осъзнаем дали вървим по правилния път или сме сбъркали напълно сред мрака. Опитваме се постоянно... А доколко успяваме – само Бог знае.”

Господ знае всичко – ние обаче не можем винаги да го разберем. Но никой няма право да ни пречи да проучваме околността си дори когато светлината е недостатъчна."

Васил Пекунов