Студен ядрен синтез

Петър погледна ръцете си: здрави, силни и червени. Все още нямаше нито едно кафяво петънце по тях. Завъртя ги пред очите си и се усмихна:
- Виж ти, човек на седемдесет години може да стане суетен.
Днес беше рожденият му ден, но отново не имаше никого около него, който да дойде да го поздрави. Липсваше му и Ваня - единствената, която истински го разбираше. Петър сякаш я видя в огледалото; на дясната скула имаше белег от шарка и точно там му се стори, че сребристият оттенък на старостта вече започва да се появява. Неговите връстници отдавна бяха покрити с бръчки.
Телефонът иззвъня мелодично и след това чу познатия глас на Хари:
- Сам ли си, идиот?
- Не съм тук - едва произнесе Петър. - Току що се разделихме, какво желаеш?
- Имам предложение за сделка.
- Нямам нужда от пари.
- Лъжеш! Такъв човек няма – всеки има нужда от пари докато е жив.
- Може би искате просто да затворя телефона...
- Слушай, това е разговор между приятели.
- И ако не го направя, то е само защото сме били в една и съща кал./.../