Аврамови хроники

Имената, периодите и събитията, представени в книгата, са истински. Не съм направила промени в това, което научих по време на написването на този роман. Проектът започна през 2006 година и почти две години не успях да напиша нищо друго освен историята за Халил и Гюлтен, Нуртен и Мустафа. Страхувах се, че няма да мога да създам нещо ново. Но след осем години успях да завърша разказа си.

Само чрез приемане можеш да продължиш напред. Единствените евреи, които познавам и които станаха жертва на онези трудни времена, са Данка и Ертман Преис. Те живееха близо до нас в родното ми Брацигово и баба ме водеше при тях на гости. Посетила съм Освиенцим и знаех хора, участвали в партизанското движение. Възродителният процес от 1984-1985 г. беше пред очите ми – тогава бях десетокласничка с турски приятелки от Нова махала. Знаех какво преминават те и колко трудно им е било; често стояха край печката в класната стая вместо зад чиновете си. После може би спряха училище за около месец – не помня дали им пишеха отсъствия или не. Ако някога Нигяр, Севгинар или Сюзан прочетат тази книга, ще знаят, че ги помня добре.

Спомням си голямото преселение през лятото на 1989 г., когато цели села опустяваха; техните жители тръгваха към Турция само за избори след това. Написах този роман с убеждението, че всички хора принадлежат към една планета независимо от етноса си - цветът на кожата или имената нямат значение; всички сме равни като хора.