Краят на историята и последният човек

В духа на разсъжденията на Ницше, е необходимо да си зададем редица важни въпроси: Не представлява ли човекът, който се чувства напълно доволен от универсалното и равноправно признание, всъщност непълноценно същество, заслужаващо презрение; "последният човек", лишен от стремеж за борба и амбиции? Съществува ли нещо в човешката природа, което активно търси конфликти, рискове и приключения; дали тази част няма да остане недоволна от "мирния живот и просперитета" на съвременната либерална демокрация? Зависима ли е удовлетвореността на някои индивиди от неравномерното признание по своята същност? Дали истинското желание за неравно признаване не е основата за един приемлив живот както в миналите аристократични общества, така и в днешните либерални демокрации? Ще зависи ли бъдещето им оцеляване до известна степен от това колко техните граждани искат да бъдат възприемани не просто като равни, а като превъзхождащи другите? И ще принуди ли страхът да станеш презрян "последен човек" хората да изразяват себе си по нови и непредвидими начини – дори с цената на това пак да станат жестоки "първи хора", замесени в кървави битки за престиж с модерни средства?

Настоящият труд цели да разгледа тези въпроси. Те естествено възникват при обсъждането дали прогресът действително съществува и може ли да бъде изградена линейна история на човечеството. Тоталитаризмът - както левичарският, така и десничарският - доминира значително нашия век и затруднява сериозната дискусия по този древен проблем. Но след упадъка на тоталитаризма към края на века настъпва моментът наново да поставим тези теми пред себе си.