Аз, прочетеният вестник. Досието на един пловдивски главен редактор

В този живот не съм дошъл на света в Париж, както беше предишния път. Роден съм в болница, разположена в края на града – в Първомай. Годината е 1954. Прегледах всички новини от деня, когато се появих като син на скромни родители, но не намерих споменаване за това важно събитие. Вместо него пишат за величествените социалистически комбайни и техните песни, прославящи дружбата със СССР; възхваляват танцуващите огньове в оловно-цинковия завод в Кърджали и се радват на младите поети, които следват работническата класа и критикуват световния империализъм. Но нито дума за раждането ми - Динко Петков. Никога не питах родителите си дали причината е свързана с факта, че зачеването ми не е било решено от първичната партийна организация на БКП.

Моят университет носеше името Огнян Сапарев. Често бях част от групите около Владимир Янев и Светлозар Игов – моята Магнаурска школа. Обучавах се чрез четене във вестниците. Други журналисти упорито писаха как петилетките завършват за 4 години; аз обаче се опитвах да ускоря изпълнението им с няколко месеца повече напред във времето. Въпреки усилията ми обаче „от Горе” не ме награждаваха. Може би защото материалите ми излизаха под заглавие „Посмали, манго”? Завърших вечерно допълнително обучение чрез преписване на статии от любимия си журналист Костадин Чонов. Добромир Тонев често казваше, че съм поет – а аз дори не знаех.

„Аз, прочетеният вестник” представлява моят опит да разбера дали усещането ми е вярно: че животът който живея всъщност принадлежи на друг човек. Скоро посетих една книжарница с надеждата тайно да открия книгата си сред стелажите й; почувствах сякаш попадам в библиогробница . Тъкмо бях решил да помоля издателя си да не публикува ръкописа , когато представителка на жълтата преса внезапно извика: „Кой си ти!?”.
Отговорът кой съм може да бъде намерен именно тук - в тази книга.

Авторът