Грифонът и Химерата. Българската душевност през Възраждането

Образите на "Бай Ганьо" и "Чардафон Великий" представляват две страни на едно и също лице, символизиращи конфликтите в националното самосъзнание – несигурността относно това кой е истинският носител на новите ценности: народът или новопоявилата се интелигенция.

Алеко вижда Бай Ганьо като нахален простак, който без задръжки си пробива път в живота, докато Захарий Стоянов го представя като притежател на обществени добродетели и патриотичен дух. Тези два образа обаче са в постоянна опозиция един срещу друг, водещи взаимоунищожителна борба.

Чардафон, идентифициран с Бай Ганьо, не служи за родината и не възнамерява да жертва живота си за нея. Въпреки че той е жизнен и изпълнен с енергия – всичко това е насочено изцяло към личните му интереси. Неговият импулс действително произлиза от времето на Възраждането; Алековият герой участва в Старозагорското въстание.

Но това остава само спомен от миналото. Идеализмът вече е забравен. За Бай Ганьо битките за освобождение нямат значение – те просто не съществуват в неговата представа.

Той няма връзка с историята и отказва да признае миналото си; цялата му жизнена сила се трансформира в груб практицизъм. Основната му цел е да живее добре, а не да умира за България.

Наистина е тревожно когато поставим до себе си фигурата на Грифона до Химерата, “Чардафон Великий” редом с “Бай Ганьо”, както фейлетоните на Алеко спрямо „Записките“. Какво би било ако двамата можеха да проведат директен диалог? Но вместо това те стоят противопоставени със свои велики образи - символи обобщаващи общността ни, наподобяващи ритуали от Африка, където племенното събрание почита еднакво маската на смеещия се човек и тази на тъгуващия.
Владимир Свинтила