Езикът на пустотата

"Езикът на пустотата" от Антоанета Николова е изпълнен с думи, които лесно се разбират и преживяват. Те нежно и фино въвеждат читателя в философския и поетичния свят на източната мъдрост. Този свят е далечен за рационалистичните подходи, но близък до поезията, която представя Пустотата като средство за изразяване на Неизразимото. Странният език на Пустотата не е само екзотичен културен феномен; той представлява универсален език, който може да бъде предаден чрез българската поезия.

Антоанета Николова прави значителна стъпка напред, свързвайки източната философия с българската поезия – две традиции дълго време разделяни от огромни духовни дистанции. За да осъществи този преход, авторката използва философско-поетична интуиция, която премахва бариерите между различните мисловни категории. Това постижение изисква простота и трудност едновременно: необходимостта да приласкаеш в душата си всеобхватното възприятие на мъдреците и детската доверчивост.

Източната мъдрост вижда света като единство без разделения между тяло и дух или чувства и разум. Тази концепция произлиза от дълга лична духовна трансформация над видимостите и мнението ни. Детето започва своето развитие с тази естествена "мъдрост", основана на сетивността.

Краят също така взаимодейства с началото; сложността обвързана с простота подчертават връзките помежду им. По този начин Антоанета успява да пресъздаде опита от източната философия в контекста на българската литература - защото го носи вътре в себе си като нагласа.

Текстът ѝ открива нова перспектива към "думите-вибрации", проявяващи се през различни езици - независимо дали са китайски или български - а именно как те могат да обединят хората вместо да ги разделят.

Жанрът на книгата трудно попада под стандартните определения благодарение до голямата симбиоза между всички аспекти – субект/обект или анализатор/предмет. Въпреки това липсата му не я поставя в неблагоприятна позиция; напротив – това е пробив срещу ограниченията наложени от жанровете.

"Езикът на Пустотата" служи както за философско-културологично проучване, така и за литературоведско произведение или психологически анализ — общочовешко явление присъстващо навсякъде около нас: Китай, Индия или България.

Нито стилът нито тематика са случайни; всичко изглежда хармонично свързано помежду си—както трябва да бъде когато става дума за духовното познание. Относно самият термин „Пустота“, той предполага неизказуемо пространство отвъд антиномиите — място където думите спират там където Словото започва.

Антоанета разбира смислите вложени в будизма или веданта чрез призмите на редица български творци — нейният текст представлява стремеж Езика На Пустотата да проговори посредством артистична проза.

В нейното творчество отсъства само една фигура — самата тя сама олицетворяваща Езика На Пустотата: играеща свободно подобно дете сред тишина та , задиряща нашето внимание към него.
Скромността й показателна за слитост със света доказателство че говорейки уникално , достига до неговото ядро .

Чрез чувствителност множество хора ще бъдат способни разберат красота невидима досега , водеща към усещането което утвърдително повдига единството между нас."