География на езиците

Този текст е географски по своя характер, а не лингвистичен. Основната му цел е да разгледа междинното поле, което може да се определи като геолингвистика, подобно на термини като социолингвистика и демолингвистика. Съставен от специалист в географията, той не цели да анализира езиковите явления (фонетика, лексика, граматика и т.н.) и тяхното проявление в пространството — задача за лингвисти — а по-скоро фокусира вниманието си върху „лингвистичната“ или „диалектологична“ география. Изхождайки от изводите на лингвистите, авторът разглежда езиците (или диалектите) като социални феномени и само повърхностно засяга основните проблеми на лингвистиката с акцент върху социалните и пространствените им аспекти.

Географията на езиците тук се дели на обща и регионална след отделянето ѝ от лингвистичната география. Общата география определя предмета на изучаване: езикът като ключова етническа характеристика на индивидите и свързващо звено между членовете на общността. Разпространението му във времето и пространството показва динамика, която подходът в географията осветлява и помага за нейното обяснение. Така се оформя една екология на езиците – принос към културната география и психологията й; научният метод включва идентифициране на лингвистични феномени както техните отношения с другите обществени характеристики.

Изложението относно разпределението на езиците в основните континентални райони, подрайони или големи държави предоставя възможност за очертаване тази регионална географияна , но все още среща трудности поради недостигна информация със сигурен произход. Накрая можем да споменем факта, че дванадесет езика обхващат над 60% от световното население - не само като майчин язык но също така значително повече чрез своето използване при предаване нa култура.