България и Балканите от древността до наши дни

В последно време много историци се опитват да "пренапишат" българската история, но реалността е, че тя никога не е била адекватно записана, така че няма какво точно да се пренаписва. Безспорно определени исторически периоди и събития са разгледани в дълбочина от уважавани български и чуждестранни учени, но колкото и странно да звучи, цялостните произведения за историята на българския народ са учудващо малко. Най-ранното обобщение на нашето минало е без съмнение “Именникът на българските канове”, написан около края на VII век след Христа с продължения от средата на VIII век. След него идва апокрифният текст “Видение Исаево” от XI век, а през почти шестте века след това не са известни оригинални летописи от България (поне засега). Изключение представлява “Манасиевата хроника” от XIV век – превод на византийска световна история с добавка за основните моменти в историята ни. Въпреки това т.нар. “Българска хроника” от XV век единствено разказва за завладяването на България от турците.

Същевременно фигурата на българите присъства трайно в работите на редица западноевропейски автори преди Ренесанса и по времето му. През XVIII век францисканецът Блазиус Клайнер пише книга специално посветена на българската история; въпреки това самите българи изглежда нямат особено желание да проучват собственото си минало. Под влиянието на западната интелигенция мълчанието им прекъснат едва през XVII век чрез католика Петър Богдан Бакшев с кратката си работа относно националната ни история. Около сто години по-късно излиза творението на отец Пайсий Хилендарски и трудът на негов неизвестен съвременник под названието “Зографска история”.

От научна гледна точка книгата на Клайнер и "Зографската история" са значително по-добре аргументирани в сравнение с "История славянобългарская" Пайсии; все пак хилендарецът остава несравнимо близък до стремежите и тревогите при възраждането na bŭlgarskata naciya . Така той става родоначалник както за новаторството през този период, така и за множество нереализирани идеали.

Пристрастията във труда му се забелязват във всяко обобщаващо изследване върху темата както по време na Vǎzrajdane , така след края na osmanskoto vlаst /.../.

По своята същност предложената интерпретация оставя впечатление като недовършена работа; някои идеи могат да провокират остри реакции, затова се надявам те да породят сериозни дискусии, които ще ми помогнат да уточня или преосмисля своите разбирания. Този труд представя моето лично виждане за миналото ни – стремил съм се към максимална обективност, но както отбеляза Симеон Радев: „безличните историци не съществуват“, а аз самият също носим тежестта na sobstvenite si preferencii i pri­strastiya.”
/Пламен С. Цветков/