Под африканското слънце

През февруари 1984 г. се връщах към Накуру по прашен път, след дълго и изтощително сафари в източноафриканската рифтова долина. Тези приключения бяха важна част от интересния ми живот като инженер в Кения. Въпреки че се прибирах уморен и натоварен с впечатления, този път носех и нова идея в съзнанието си. Докато шофирах часове наред, успях да измисля кратка история, която развиваше действията на местата, които току-що посетих. Пристигайки в хотела, веднага хванах лист хартия и написах черновата на първия си разказ: „Приятел в нужда“.

Отне ми години преди окончателно да завърша тази творба. Основният проблем за мен беше изборът на език за писане – българският вече не беше мой основен език, а английският все още не го владеех достатъчно добре за литературни амбиции. Независимо от това продължих работа върху него (както и върху новите разкази), както по време на престоя ми в Кения, така и по-късно, когато работата ме отведе до нестабилната Югославия. Писането всъщност допринесе значително за подобряване на моите знания по английски език. Заново се свързах с българския през 2007 г., когато преведох първата си книга "Балканска елегия". С времето станах все по-уверен след публикуването на мемоарите ми "Живот между световете" на родния язык.

Но разказването на личните преживявания е едно; художественото творчество - друго. Дълго време тази мисъл ме възпираше да превеждам историите си обратно на български след тяхното издание като електронна книга в "Амазон". Подкрепящите коментари от читатели относно английските версии мe подтикнаха да опитам да адаптирам разказите и за нашата публика.

По време на този продължителен процес не само че се сближих със собствения си език повече от всякога, но осъзнах колко сложна е професията на преводачите. За мен преходът към български представляваше преработване на познатите истории – сравнявах го със заснемането нa нов филм според стар сценарий.
Литературните произведения обикновено произлизат от личния опит или наблюденията у автора; рядко са чиста фикция при мен — въображаемото присъствие е минимално главно що се касае до персонажите им. Те са фиктивни личности с черти взети от хората около мене или онези срещнати Африка; повечето главни герои не са африканци именно защото смятах себе си неспособен да пиша чрез техните очи.

Героите са чужденци участващи във типични конфликти характерни за съвременността ни там – аз самият съм бил свидетел как бедността пронизва градовете,, какви трудности срещат хората живеещи мигрантските лагери и корупцията унищожаваща основополагаещи структури много държави.
Впечатлен съм колко малко внимание получават трагедиите случващи се ежедневно в Африка сред нас тук; изглежда заинтересоваността ни остава ниска спрямо проблематика Черния континент.

Тъкмо желанието ми да споделя тези преживелици с широка аудитория вдъхновява предложението ви такива истории.

Марин Троянов