Ключ на българския език

Започната в Одеса през 1858 г. и публикувана в Букурещ през 1885 г., тази книга е първоначално издадена от Киро Стоянов, племенник на Раковски, при печатницата на Г. Ульриха на Красния переулок номер 3 през 1880 г. Преписът е направен от д-р Николай Иванов Колев.

Скъпи читателю,
В ръцете си държиш произведението на Г. С. Раковски „Ключ към българския език“. Идеята за него му хрумва през 1857 година в Нови Сад, по онова време част от Австро-Унгария. Работата по книгата започва в Одеса през следващата година, а тя вижда светлина след смъртта му благодарение на неговия племенник Киро Стоянов, който я издава в Букурещ с обещанието да я „пази като очите си“ и да я представи пред любимия си народ.

Раковски се запомня не само като активен инициатор за подготовката на народа ни за всенародно въстание срещу турското владичество след провала на легията да пренесе борбата от Сърбия към България; той е известен също така и като писател, но малцина знаят колко блестящ учен е бил.

В своя труд Раковски прави впечатляващи анализи относно структурата и произхода на българския език, доказвайки неговата древност и връзките му със санскритските и индо-зендските езици. Той разглежда старобългарските вярвания и обичаи във връзка с описанията в Авеста – свещения текст от Хиндистан. За първи път този български ренесансов историк установява, че нашето писмо има дълбоки корени извън Кирил и Методий; покръстването сред македонците, траките и илирийците се оказва най-древното в Европа - много преди гръцкото покръстване - а това около Преславската църква важало единствено за непокръстените българи.

Раковски акцентира върху текста на Херодот относно тракийците като вторият по численост народ след индийците, стигайки до заключението, че българите са наследници именно на тракийците - името "българи" предхожда термина "славяни". Той показва аналогии между думите "пея" (пее) и "славя", които означават едно също нещо според старата графика; така той твърди, че високоразвитият тракийски народ включвал както пеели (поетически), така и славянско население.

Анализирайки древните документи, Раковски достига до извода че балканските българи никога не губят независимостта си до османското робство; те често призовавали свои сънародници отвъд Дунава да нанасят поражения над римляните още след завоеванията при Траян — войни между самите тях били обичайни явления. Виждайки кулминацията у воинството под водачеството на Костадин Велики — основателя на Източната римска империя — той признават ресурсите идващи от тракийските ,македонските й илирийските групи.
След временните победи над Рим при Юлиан виждат как Атила възстановява огромната българска държава;

Интересно е как Раковси анализира положението сред гърците след пораженията нанесени им Филип Македонский , Александър Велики та техните генерали , което водело Аттика до статут подобаваща област управлявана тъкмо там . Според него стопанската система предлагаща безкрайният поток поклонници които достигали Коринт носела разврат .

Критичното отношение към начина по който гръцкия етнос интерпретира собственната история отбелязано ли било: например когато заявявали сами себеси назначили Александра Великого .

Друга интересна част касае оценката му за френские народности повечето определяни кaто славяноземци .

За финал трябва споменем анализа посветено песните разказвали галатскими конфликты происходящие Балканах III век пр перед Христос о чем свидетельствуют историографические записи латинизированных авторов соответственно."