Арттерапия и анорексия. Практика в мултидисциплинарен екип

Натали Бон-Перо работи като арттерапевт в университетските болници на Марсилия, включително „Ла Тимон“, „Сент Маргьорит“ и „Салвадор“.

В книгата си "Арттерапия и анорексия" тя обобщава дългогодишния си опит в мултидисциплинарен екип, който се занимава с пациенти, страдащи от анорексия. Творбата представлява нещо като ръководство за арттерапевтични подходи и е богато илюстрирана с примери от терапевтични сесии. Методологията й и психоаналитичната основа са представени по достъпен начин.

Специална стойност придават наблюденията на медицинския екип, сред които професор Бернар Виалет (ендокринолог), професор Франсоа Поансо (детски психиатър) и д-р Катрин Самюелиан-Маса (психиатър).

„Историята на разбирането за това заболяване преминава през различни етапи. В периода преди научните изследвания, който почти съвпада с края на XIX век – когато У. Гул в Англия и E.-Ш. Лазег във Франция описват анорексия нервоза – вероятно вече е имало случаи на тази болест под друга форма или интерпретации. Жените светици, жертвали себе си заради другите; мистиците, посветили живота си на аскетизъм или изключителна любов към Бога; някои жени постещи или участващи в гладни стачки най-вероятно са били анорексички още преди терминът да бъде въведен. Вероятно тези патологични реакции интегрират културните особености от времето, поне що се отнася до начина им на проявление. След клиничното описание на заболяването науката последователно го разглеждала: първо като хистерична проява („хистерична анорексия” според Лазег), след това като невротично явление според психоаналитиците; също така било възприемано като хормонално нарушение от страна на ендокринолозите или пък като атипична психоза... Всички тези теории бързо отпаднали - едната причина била техният схематизъм, недопускащ цялостното разбиране на синдрома; другата - неспособността им да предложат ефективно лечение за повечето пациенти.

Днес има относителен консенсус относно сложността на това състояние: то включва физиологични, психологически и социални аспекти. Приема се че този мултифакторен проблем произтича от комбинация между генетична уязвимост (вероятно многогенно) и фактори от околната среда. Освен това самият синдром показва силна склонност към самоусилване благодарение както на механизми свързани с пристрастяване, така и върху мозъчните последствия вследствие недохранването.“

Из книгата