Четвъртата власт. Кн.4

Ако някой беше казал на Светослав Илчев, че предложените му шейсет реда от вестника на Августин Сокеров - "Ниво" ще имат национално значение, той вероятно би го сметнал за луд. Как иначе да реагира, след като през последните години бе написал томове текстове – почти хиляда страници, изискващи огромен труд? В годините на прехода писателската професия значително загуби стойност и буквално се срине - телевизията стана доминираща форма на медийна комуникация. Никой не четеше книги; тиражите бяха минимални - петстотин или максимум хиляда копия, а дори те трудно намираха купувачи. Всеобщата мизерия доведе до още по-голямо обезценяване на литературата: хората нямаха средства за вестници, камо ли за художествени произведения. Много писатели просто изчезнаха безследно.

Интересното е, че може би социализмът е бил един вид златен век за българската литература – тогава имаше интерес към книгите и жажда за знания. При социализма всяко момче с желание можеше да пробие в литературните среди и да навлезе в сложността на различни школи и течения. Поети като Матев и Джагаров спокойно можеха да се наредят до световни величия като Шилер или Гьоте.

Светослав Илиев често разсъждаваше защо този потискащ режим успя да създаде толкова забележителни творци, докато свободата и демокрацията у нас изглеждат разрушителни сили. Вместо класическите стихотворения идват нови примитивни форми на музика; истинските поети са заменени от жалки имитатори без никакво уважение към традицията.

Илиев понякога си мислеше как народът му заслужава участта описана при цар Мидас от легендата – когато демонът Силен сподели с него жестоката истина: „Не трябваше да се раждаш“. Понякога самият той усещаше това опустошително чувство не само у себе си, но и сред мнозина други около него.

Често богатството от знаниято му ставаше тежест вместо предимство; започвайки от праисторически времена до развитието на човешката цивилизация чрез многобройните религии и култури, стигаше обратно до основния философски въпрос: "Знам, че нищо не знам".