Писма до Гаустин

Под името Георги Господинов са публикувани следните произведения:
- "Лапидариум" (1992)
- "Черешата на един народ" (1996, 1998)
- "Естествен роман" (1999, 2000)
- "Природни роман" (Белград, 2001)
- "Un roman naturel" (Париж, 2002)
- "И други истории" (2001)
- "L’alphabet des femmes" (Париж, 2003)

Както и в предходните си творби, лирични и художествени по характер, Господинов – истински Гаустин – умело се докосва до болезнените центрове на съществуването на съвременния човек. Той живее между любовта и болницата, гробището и детската количка; между розата и нужника; чаят и самоубийството...

Миглена Николчина от “Литературен вестник”

Най-съвременната работа на Георги Господинов потвърдително показва таланта му като майстор на обожанието. За разлика от автори с аналитичен подход, той свободно борави с мимолетността на интуициите и желанията. Ежедневието му е изпълнено с библейска флора и фауна; те магически се трансформират помежду си και излизат извън страниците. Следобедите му са августовски; сладкарниците - лисабонски; женските образи - винаги различни и неизменно странни за него. Произведения като “Йоан”, “За русите жени”, “Един сън в Дианополис” демонстрират как авантюрата започва още със заглавията. „Писмата“ представляват монолози на удивление и замаяност — иначе казано, това са откъси от разговори с Гаустин — митичното alter ego, което понякога се явява като стар приятел от гимназията или средновековен философ.

Нева Мичева от списание “Едно”

Гаустин е именно процепът през който навлиза остатъчното несводимо — онова нещо което свързва всички времена заедно и руши самодоволството на телеологиите. Приносът на Георги Господинов е да улови тази идея και да я превърне просто в човешко същество — свободен та преминаващ самотник наречен Гаустин.

Албена Хранова от “Култура”

**Любовният заек**

„Ще се върна след малко“, каза тя,
оставяйки вратата открехната.
Вечерята беше специална за нас;
печката шушукаше подготвен зайче,
с накълцан лук , морковчета
и чесън.
Не носеше връхна дреха,
нямаше червило нито попита
къде тръгва.
Така е тя —
никога не знае точно колко време остава,
закъснявала е за срещи... Просто
каза онази вечер:
„Ще се върна след малко“
даже не затвори вратата.
Шест години по-късно
я виждам пак по друга улица,
изглежда уплашена,
като някой забравил включена ютия...
„Изключила ли си печката?“, пита ме тя.
Още не я изключих – отвръщам й -
тези зайци доста издържат.

**Ритуалът**

Чуйте какво спомена този мъж
докато стоеше зад тезгяха:

„Който познае всичко
се облича само в черно;
аз не пия а преливам себе си
през всяка секунда… Знаете ли?
Толкова клетки пукаме всеки ден—
покойници всекидневно погребания;
дъждовете водят кал а пийнали гробари...
Аз може би няма да стана поп но трябва
да бъда свой собствен свещеник —
да плача над смъртта си;
както гробар ще бъда свое собствено място…
Фортинбрас във моето тяло!
И вече отказвам алкохола— преливам себе си!

Все пак ритуалът ни принадлежи.“