Димо Кьорчев: Между литературата и политиката/ Изследвания, архив, оценки

**Смехът на Димо Кьорчев**

Автор: Йордан Ефтимов
Нов български университет, София

Димо Кьорчев, известен с произведението си "Тъгите ни", обикновено се възприема като представител на дълбоката сериозност. Свързаната с него естетическа концепция – символизмът – изглежда не допуска никаква връзка с комичното. Въпреки това, такава представа пренебрегва важна част от естетическия опит и затова е неправилна. Всъщност Кьорчев активно участва в анализа на творби на съвременни художници, които използват хумора в работите си, а също така интерпретира Елин Пелин като автор, чийто текстове могат да бъдат разбрани именно чрез смеха. В есето си "Смехът" той дори формулира своя теория за комичното, основаваща се на следната дефиниция: „Ние сме най-смешно при всяко внезапно откритие за несъответствието между нашите очаквания и реалността.“

На пръв поглед тази идея напомня философията на Шопенхауер, който твърди: „Смехът произтича от осъзнатото несъответствие между понятия и действителните обекти“. Сходството тук не изисква допълнително пояснение; Шопенхауер играе ключова роля в България по време на прехода от XIX към XX век и оказал влияние върху мисленето на Кьорчев - един интелектуалец търсещ теоретични основи сред ограничени възможности за систематично философско образование.

В анализа си относно драмата "Към звездите" от Леонид Андреев той цитира както Шопенхауер, така и Ницше. Разликата между тях започва веднага след общото определение; докато Шопенхауер класифицира видовете смешното според различните му проявления и структурни характеристики (разделяйки ги например на остроумие или глупост), то Кьорчев вижда смеха по-скоро като принцип.

Според него смехът служи за противоотрова срещу утопии - когато ясният живот контрастира с идеализми. Той разглежда смеха не само като освобождаване от наложени ограничения, но също така подчертава неговата роля да валидизира живота сам по себе си.

Когато говорим за смешното в природата или социалния свят, можем да видим какво всъщност представляват парадоксалните ситуации според човешките стереотипи. За пример привежда двойката сиамски близнаци или жените с мустаци — те са странни явления спрямо нормално разбраните граници.

За Кьорчев детайлите нямат значение; важното е че смехът оспорва наредбите в природата и функционира почти витално — това показва конфликта между човешкия опит и естественото состояние.

Изводите му относно ролята на хумора в обществения живот говорят много за необходимостта от критика към утопичните идеи: “Истинският смях трябва да бъде над страданията.” Смяхтa носи послание около противостоянията във времето — знак ли е той просто за различия? Или пък двигателят зад историята?

И все пак последният анализ остава сложен: до края символизмът остава напрегнат със своето противоречие без ясно решение.