История на Византия

**Въведение**

Настоящият труд има за цел да очертае в общи линии историята на империята, чийто център е Византион. Затова естествено приемам датата 11 май 330 г. - моментът, когато Константин Велики тържествено освещава новата столица на империята, разположена на Босфора, като отправна точка и завършвам с 29 май 1453 г., денят, който отбелязва смъртта на последния византийски император, загинал при защитата на стените на Константинопол и падането му под турска власт.

Съзнавам риска от критика по отношение избора ми да определя началото на империята през 330-та година. Несъмнено „римската“ империя не прекратява съществуването си тогава и не бива веднага заменена или продължена от „византийската“. Също така би могло да се вземе предвид годината 395 г., когато след смъртта на Теодосий империите се разделят между Аркадий и Хонорий. Някои изследователи свързват началото на Византийската империя с царуването на Юстиниан (527-565 г.) или дори Лъв Исавър (717-740 г.). Според мен тези дебати са безсмислени. Империята може да бъде наречена византийска още от момента, в който нейният управител – известен до 1453 г. като „император на ромеите“, напуска Рим поради неговия неизменен упадък и премества столицата в Константинопол, превръщайки го във важен политически и административен център. Процесът по трансформация от принципа на Август към една източна християнска империя вероятно включва значими моменти в историята си, но едва ли някой друг период е толкова показателен.

Не по-малко безполезни са споровете относно названието, което трябва да носи тази империя. Френските учени от XVII век – особено Лабе и Дюканж – започват изучаването й под термина „византиистична история“. Именно философите през XVIII век стартирали дискусиите около темата: те осъждали Византия като най-висша форма на абсолютна монархическа държава със силно религиозно влияние. Волтер например твърдял: "съществува история дори по-смешна от римската след Тацит; това е византийската." Той описвал летописа й като пълен само с преувеличени фрази и чудеса – позор за човешкия дух.

Досега византологията все още не е успяла напълно да се освободи от вредното възприятие породено от подобни оценки; създадено е погрешно схващане за Византия като бледа версия na разпадналата се римска імператорация — представяйки я как постепенно върви към окончателния си крах сред религиозните конфликти και пищността нa почти варварски дворцов живот.
Тази оценка произлиза от недоразумение: проблемът беше липсата у Византia исторически фигури равностойни нa Тукидид или Тацит — вместо тях тя раждала единствено хроникьори с трудно разбираем гръцки език . По-лесно било те просто да бъдат пренебрегвани отколкото четени.
С настоящият труд желая da докажа , че една impeрия , която повече nade десет века e представлявала мост между Изтока i Запада , устоявайки натискa oт двeте страни c изпълнениеcpeл својата историческа миссия заслужава много повечe уважение a не безразличие .