Манфред

В "История на английската литература" проф. Марко Минков отбелязва, че с издаването на "Манфред", Байрон се утвърдил като глас на своето време и си спечелил трайно място в европейската литературна сцена. Чрез представеното титанично отчаяние и вулканичните страсти на своя герой, както и неговата несъкрушимост, той завладява ума на поколение, разочаровано от неуспехите след Френската революция и изморено от Наполеоновите войни. Някои критици считат именно него за най-яркия пример за бунта срещу боговете, характерен за романтизма.

Както повечето безсмъртни произведения в поезията и изкуството като цяло, "Манфред" носи дълбоко в себе си образа и съдбата на своя създател. Може да се каже, че Байрон присъства във всичките си творби - той е Чайлд Харолд, Дон Жуан и героите от източните му поеми; но есенцията на байронизма – уникалната душевност изпълнена със световна скръб – е най-добре въплътена именно в "Манфред". Страданието там е непоносимо, неизлечимо и невъзможно за описание. Причините зад него остават загадъчни и нищо не може да ги разсее; сякаш самият живот е коренът на мизерията а само смъртта би могла да сложи край на тази болка.