Апотеоз на меланхолията

Тази книга, представляваща лиричен самоотчет на един от най-влиятелните зидари в съвременната българска култура, е свидетелство за трудния процес на развитие на душевността днес – тя е сложна, разпокъсана и противоречива. В същото време документът проследява напредъка на модерната поезия през периода на еманципация и прехода от традиционните мелодии с рими и метрика към дълбочината на discordia concors в свободния стих, който търси постоянно неуловимата вътрешна хармония. Това е трансформацията от юношеската чувствителност към зрялата осъзнатост, изправена пред опита натрупан от цялата световна цивилизация и неизяснените загадки относно времето, любовта и самата същност на нашето битие.

Цочо Бояджиев притежава удивително творчество, което не може да бъде разделено на отделни части; то представлява непрекъсната творческа сила с множество значения. Неговата поезия образува едно цяло заедно с философските му размисли, преводи и фотографии. Но какво точно представлява това цяло? Как можем да схванем неговите многопластови качества? Необходимо е да се опитаме да разберем защо всичко това ни заобикаля и как се проявява пред нас. Цялото пред нас символизира ренесансовият творец – дух без граници във време или пространство, способен да преобразува собствената си енергия. Цочо Бояджиев възражда Природата чрез своята работа, като Човекът изново се явява изпълнен с чудеса и светлина в една вече позната духовна ситуация. Както споделя той в първата си поетична книга „Пясъчен хълм“: „И все по-ясен и неуязвим е моят свят.“