Приказки за страната Алабашия

Дайми Брадвата живееше в къща, където всичко си оставаше същото както винаги. „Коминът е на мястото си и изхвърля дима навън - обясняваше той. - Дръжките отварят вратите, прозорците са или затворени, или отворени. В нашата къща ние сме само на горния или долния етаж. Всичко е такова каквото винаги е било." Затова Дайми реши да остави децата си сами да изберат имената си.

„Първите думи, които произнесат след като се научат да говорят, ще бъдат техните имена,” каза той. Първият син се нарече Моля Дайми, а първата му дъщеря получи името Няма Дакажа. И двамата деца носеха нощните сенки на равнините в очите си и лъчите на утринното слънце по челата си. Косите им бяха тъмни като полска трева и те обожаваха да откриват вратите на дома и да бягат навън, за да усетят как вятърът разрошва косите им и нежно ги гали.

Тъй като не се родиха други братя или сестри, Дайми Брадвата помисли: „Моят единствен син е последен и единствен; моето момиче пък избра своето име сама.” Моля Дайми растеше с все по-дълги уши, както Няма Дакажа растеше със свои удължаващи се уши. Те продължаваха живота си в същия дом с неизменимия ред – повтаряйки думите на баща си за комина и прозорците.

С времето вечерта след закуска с яйца те започнаха да задават въпроси помежду си: „Кой кой е? Колко? Какво трябва да правим?” Един ден старият Дайми Брадвата каза твърдо: „Не можеш прекалено дълго време просто така.” И двамата му деца отговориха едновременно: „Наистина не може!”

Така те решиха да продадат всичкото имущество – прасета, ниви, инструменти – всичко! Запазиха само торбите със скромни дрехи за преобличане. Когато съседите забелязаха продажбата им, започнаха спекулации относно местоназначението им – Канзас ли? Канада ли? Или даже Луната?

Дребничък човек зад ръкавицата шеговито отбеляза: “Отивате до Луната! Но там пак ще намерят всичко такова каквото вече познават.” След получаването на парите от продажба около него стоеше торба натъпкана с монети — подобно на старец който носи стоки към дома.

Викайки своете деца Моля Дайми (най-голямо) и Няма Дакажа (най-малко), той потегли към гарата при продавача на билети.
- Какъв билет искате? - попита продавачът изморен.
- Билет до небесната линия без завръщане обратно! Желая пътуване чак до края... поне още четиридесет пъти повече!

Продавачът бе учуден:
„Толкова далеч толкова рано?! Тогава ви давам нов билет...”