Аз искам да те помня все така: Любовта на поета в стихове и писма

Луксозното издание представя любовните шедьоври на Димчо Дебелянов – безсмъртни стихотворения и непознати писма, адресирани до жените, които е обичал и които са вдъхновили неговото творчество. Някои от тези произведения се публикуват за първи път.

„Този младеж ще надмине всички нас.” Това е коментарът на Яворов, който след опит за самоубийство остава сляп, но вярва в таланта на по-младия си колега Дебелянов, без да осъзнава, че съдбата му е предначертана да бъде кратка. В София той води бохемски начин на живот с ограничени средства, готов винаги да сподели последните си стотинки – дали чрез помощ на уличен просяк или покривайки сметките за своите приятели в кръчмата. В същото време той твори класически образци на българската поезия под влияние на жените, омагьосали романтичната му душа. Но подобно на Яворовите любови и неговите връзки са обречени (Иванка Дерменджийска не решава да го последва; Елена Петрунова загива; Мария Василева почина от туберкулоза). Тези жени разделят мечтите му; между тях има и актриса (Маня Цачева), която изгражда успешна кариера в киното.

Разгледайте тези романтични истории и преоткрийте личността и твореца Димчо Дебелянов като погледнете новоиздадени его вечни шедьоври. Докоснете се до магията им и красотата им. Част от материалите са публикувани тук за пръв път.

Изданието включва архивни снимки на героите в историите, а стихотворенията са допълнени с прекрасните творби на Ралица Денчева от серията й „Българските мадони”.

"Аз желая да те помня така:
без дом, без надежда и унила,
с ръката ми вплела своя пламнала длан
и склонила лице печално към моето сърце."
(„Аз желая да те помня така”)

"На утрото й светлите цветя
не познаха вечерната тъга
и украсена с тях вървеше тя,
за да буди радост сред чуждите печали;
в очите й бурно разцъфтяваха звезди
като златен рой,
а розичките две искат нежност –
разцъфнали върху гърдите ѝ."
(„Отминала”)

"Ето ме - погребан
в неизмерима тъга,
закопал надежди младостта
в безрадостния склеп –
аз угасвам все повече,
с последната утеха –
споменът ми потънало
с плача ти във здрач."
("Ти смътно се мяркаш…")