Войните на Саддам

На девети април 2003 г. пред множество телевизионни камери американски танк събаря статуята на Саддам Хюсеин в централния площад между хотелите „Палестина" и „Шератон". Стотици иракчани се нахвърлят върху паметника, удряйки го с чехли по лицето. Само няколко месеца преди това екипът на Би Ти Ви не беше допуснат да снима статуята от булеварда, тъй като войниците с автоматично оръжие строго забраниха това действие. Президентът не може да има гръб - той съществува само чрез своето лице, което блести навсякъде: на всяко кръстовище, корицата на учебниците и стените на сградите... Лице, заради което хората биха жертвали всичко.

Чехлите по лицето на статуята символизираха края на един режим, който трудно може да бъде оценен еднозначно. Ирак през 70-те години стана една от най-проспериращите арабски държави благодарение на партията Баас и Саддам ат Тикрити. Роден в бедно семейство и останал без родители още като дете, той остава обожаван от едни като наследник на Али – зетя на пророка Мохамед, а други го считат за кървав диктатор. Той е сред най-дълго управлявалите лидери в историята.

От 1980 г., когато започна конфликтът с армията под ръководството на аятолах Хомейни до последната интервенция от страна на Америка, Ирак преживява постоянни войни под управлението именно на Саддам Хюсеин. Официално той взима властта през 1979 г., след като преди това играе важна роля във въоръжаването и национализацията в страната.

Фигурацията "Саддам" не позволява лесна категоризация; постиженията му при изграждането модерността в Ирак са налице паралелно със страданията при неговото управление. По време на моите посещения там виждах как хора се заклеваха да защитават президента си със сърцата си; но веднага щом напускаха страната към Сирия или Йордания чуваха страшни истории за него.

В продължение на четвърт век образът му доминираше публичното пространство – по билбордове, портрети в хотели и магазини; любовта към него не бе просто резултат от народната привързаност или показност типична за диктатура - тя показваше сложността зад авторитарните режими в арабските страни. В постколониалната епоха повечето държави предпочитаха "просветени диктатури", вместо демократично управление по западен модел.

Докато служеше като бариера срещу фундаментализъм и строеше светска държава, Западът подкрепяше режима му финансово и военно с милиарди долари; когато обаче вече стана неудобен — образът му се промени радикално." Валентин Костов