Наследниците на Цар Самуил Кн.2: Позорът на падението

Завършвам последните страници на тази книга и чувствам сълзите да текат. Нямам сили в ръцете си, а трябва да завърша заключителната глава, за да сложа край на този абсурден период от историята на България. Плача, като узряла Родина, която се подготвя да падне в обятията на нови цивилизации.

Главата ще бъде осемнадесета и годината е осемнадесета от позора. Какви букви да използвам, за да остане запомнена завинаги? Да пиша с български или византийски знаци? Нямам сила за финала, но не мога да се откажа!

Имах надежда, че наследниците на цар Самуил ще защитят мощта на царството и няма да succumb to the temptations of gold and ambition for power. Но в сложността на българските пътища изгубих дори последния лъч светлина. Не знам дали ръката ми ще издържи още време, но трябва непременно да напиша и епилога – не само за книгата! А за Негово Величие Първото Българско Царство! Той трябва da be кратък, ясен и силен! Като ударите на камбана - бавни и равномерни удари, известяващи края. Боже опази! Не може България da биде смъртник! Не може това със сигурност! Царедворците мечтаеха za Константинопол. Нямам избор; ще ги поведа там – като имигранти – за da видят сами своето окончателно падение и триумфа na убиеца на България!