Васко@40

**Предговор**

Аз съм добър читател, но никога не съм си представял, че ще видя името си като автор на корицата на книга. Признавам, това е по-трудно от очакваното... Четенето на книги и писането са две напълно различни неща. Въпреки че книгата ми е всъщност записана с диктофон, за което ще говоря след малко... Обикновено предговорите се пишат от хора, които са по-умни от автора; в моя случай обаче ситуацията не е такава.

Нека ви разкажа историята в обратен ред: Преди два дни получих копие от собствената си книга и я прочетох на един дъх. Беше приятно и забавно преживяване. За 40 години живот явно действително съм се наслаждавал и имал късмет както със семейството си, така и с приятелите и професията.

Вероятно се питате защо с интерес прочетох творбата, която сам написах. И сте прави да задавате този въпрос. Тази книга беше „написана“ през март в Лондон под ръководството на Петя Иванова – момичето, на което доверих всички свои лични и професионални планове. Ние спазвахме почти строги условия в продължение на десет дни; редувах репетиции с музика със спомени от миналото. В началото бе лесно - родителите ми помогнаха да възстановя детските спомени. Но когато излязох извън детството, всеки участник започна да предлага своя версия за случилото се.

Така стана трудно да проследим всички гледни точки и остана само моят разказ. Разказах всичко каквото помня и оставих частите сами да се наредят във финален пъзел – живота ми описан писмено благодарение на Ваня Щерева – любима писателка и близка приятелка; тя също е моя партньорка в изпълнението на руски романси...

С увереност мога да кажа, че когато редактират хора, които те обичат, лесно можеш да изглеждаш като истински писател.

Но относно предговора… Когато видях живота си описан в страниците й осъзнах колко много дължа извинения към две групи мои приятели - първата включва тези чийто имена ще срещнат между редовете ни истории без желание за това; а другата - тези чийто истории пропуснах ненарочно... Сега пиша тези думи буквално часове преди книгата да бъде отпечатана нямайки време... Надявам се всички засегнати да ме простят и все пак да запазят любовта си към мен.

Това е! Може би този предговор ви обърква леко, но авторът смята той за важен.
Особено ако планирате продължите четенето.
С уважение,
Васко
22 септември 2010 г., София