Мравка на перваза

Започнах да изразявам мислите си на глас:
– Ти ми пееш... Това трябва да е нещо положително. Но аз избягах. Какво постигнах? Предадох, не простих, откраднах и бях безмилостен... а ти продължаваш да ми пееш. Не заслужавам доброта, камо ли песни.
Птицата беше черна, а дървото, на което се бе кацнала, изглеждаше сякаш ще падне всеки момент. То не беше мъртво; просто бе било убито.
– Все още не е дошло твоето време. Затова ти пея.
– Значи ти си звънец? Обявяваш кога е времето? Звукът на съдбата?
Птицата запя по-силно. Някой би трябвало да й каже, че певческият ѝ талант не е впечатляващ. Тя крещеше и щракаше с клюна си като че ли отваряше и затваряше врати или ръждясали порти.
– Оглушаваш ме! Спри! Дойдох тук за...
Тогава птицата спря и попита:
– За какво дойде? Върховете са за тези, които могат да летят.
Възразих:
– Никой човек няма способността да лети.
– И никоя птица не може да говори, нали?
Тя разтърси тялото си, вдигна клюн нагоре и полетя.
И аз я последвах.