Написан камък

Най-съществените ни притеснения не произлизат от външния свят. Затова се вслушвах в собствения си вътрешен глас, осъзнавайки, че по този начин слушам истинската същност на себе си. Усещах основния ритъм на моето съществуване – своеобразното „исо“, което звучеше остро и разтърсващо като вика на стар парен локомотив. С настъпването на вечерта този вик затихваше заедно със светлината. И тогава, облекчен и щастлив, започвах да търся близка кръчма или заведение с грил, където да похапна без особено внимание какво точно ям и да изпия две-три бири или бутилка вино, а може би няколко чаши гроздова ракия. Пътят ми към дома винаги бе дълъг – с няколко трамвая, тролея и автобуса.

Прибирах се късно през нощта в полупразната стая под наем, виждайки познатия двукрил гардероб, евтината маса и единствения стол с все още актуалните върху него вестници. Лягаше бях все така облечен и дори не сваляйки обувките си; защото ВИКЪТ беше стихнал временно, но знаех че ще възкръсне отново сутринта – когато денят винаги носи нови тревоги.