Абсурдни времена 2

Той:

О, изглежда вече нямам тайни пред теб!
Видях те в Миро - с цвета на атлазно синьо!
Луна. Сърце. И този твой стих
аз вплетох в платното с моя рима.

Говориш за…
Разбира се, познах!
Париж е мек, весел и провокативен!
Че ти принадлежиш на мен, признах още в София!
Че аз съм твой в Париж, благодаря!

Минаваме през стария площад Пигал,
и всички двойки завистливо ни наблюдават -
ако Ван Гог беше тук да ни види,
после щеше да рисува слънчогледи!

Тя:

С теб, разбира се! Няма друг,
с когото мога да обикалям Париж.
Напук на всички завистливци и на дамите,
които излизат от кожата си
и ни следят с тъжен поглед,
шепнейки зад гърба ни:
„Какъв ужас! Той е с нея! Жив позор!
Той е разхайтен! А тя пък - разпусната!“
О, няма спор! Свещена простота!
Дори не осъзнават как са прави!
Разхайтени - точно в града на любовта!
Разпуснати - ами така става работата!
През рамото ми лежи твоята ръка,
докато палецът ми играе върху панталона ти.
Пресичаме площад Пигал по този начин
и той аплодира от балконите.
Ако Ван Гог можеше да ни види сега -
как нежно спускаш длан към моя лакът -
щеше да нарисува сто картини
от кръвта на отсеченото си ухо.
Актови.