Нощем с белите коне

Той лежеше в тъ darkness, сърцето му биеше неспокойно. Изведнъж спомени за белите коне нахлуха в ума му – синьо-белите коне в нощ, която изглеждаше невъзможна – плътна като кръв и студена като стъкло. Ноздрите им бяха изящни, отворени като очи, а шията им беше напрегната и елегантна. Той осъзнаваше ясно причината да желае да притежава картината; това всъщност бе неговият първи спомен, моментът, който смаяните му детски очи са зърнали. Светът не се е разкривал пред него постепенно или бавно; не е изплувал от сенките или се е оформял от хаоса. Но дори и така да е било, той нямаше памет за това. Светът сякаш се отвори пред него внезапно, както театралната завеса при откритие на представление. И тогава той видя синята нощ и белите коне, които отчетливо тропаха с железните си копита. Високият кабриолет с твърди седалки и дървени облегалки подскачаше по неравния път. Те слизаха през някаква забутана планинска клисура; конете тичаха равномерно напред и първоначално виждаше само техните гърбове и остри уши. Спускаха се така цяла вечност, сякаш пътуваха към друг тъмен и подземен свят. И макар че беше нощно време, той успяваше да вижда всичко с удивителна яснотa.