Записки по българските въстания

Не спирам да се чудя откъде е произлязла тази божествена дарба у медвенското овчарче Джендо. Може ли след векове на робство някакъв ген да е оставал скрит и да е чакал своя момент, за да вдъхнови духа на един мъченик? Независимо дали това е възможно или не, "Записките" са тук пред нас и ще останат завинаги.

В българската литература има по-гладки текстове и по-елегантни произведения, но нищо не може да бъде по-българско от "Записките". Когато ги четох отново, ме обзе тревога относно начина, по който съвременният нетърпелив и малко четещ българин ще приеме словото на Захари Стоянов. Дали той ще прояви смелостта и търпението да стигне до края на този епос? И още по-важно - дали ще успее да се разпознае в него? Вероятно би бил шокиран колко примитивен и жесток е бил животът на децата и юношите в Балкана и Добруджа. Ако читателят прояви интерес, вероятно ще трябва да се потопи в речниците, за да разбере многобройните турски термини в книгата; а ако все пак реши да продължи въпреки трудностите с езика, със сигурност ще признае богатството на изразния свят на Захари Стоянов спрямо нашия ограничен съвременен език.

Захари Стоянов ни остави своите записки с цел ние da изпитваме радост или срам; смеем се или плачем над собствената си съдба. Той беше едва тридесет и осем години стар когато напусна този свят. Според слуховете го били отровили – възможно е това действително да е така – именно от благодарност.

Той вече го няма; подобни нему също липсват. Никой не знае дали такива личности могат отново da se появят или просто остава само празнотата около нас.