Поразените

Група жени, загубили своите мъже, се отправят в студеното февруарско утро към мястото на трагедията. Сняг пада около тях и те не изричат нищо. Подобно на черни мироносици, но вместо да разпространяват радостна новина, те идват да видят ямата, където с остатъци от въглища са покрити телата на техните съпрузи и бащи. Снегът не остава върху този тъмен кръг; той бързо се стопява. Всичко около него е бяло, докато самият кръг си остава черен.

Историята разказва за три жени и едно дете, които преминават през тежки исторически събития. Те са засегнати от тоталитарния режим след съветската окупация вследствие на преврата от 9 септември.

Всички ние – родени преди или след '89 година – сме повлияни от тези случки така, както бяхме засегнати от аварията в Чернобил. Мащабът на щетите тепърва започва да става очевиден и това е познато на всеки един от нас.

Но дали „Поразените” действително са поразени?

Този въпрос ме занимаваше и успокояваше едновременно по време на писането за трите жени и детето им.

Какво представляват поражението и победата?

През цялото време в ума ми звучеше известната фраза на свети апостол Павел: „…силата ми напълно се проявява в немощ…”.

Кой е истински силният според Бога – онзи, който тихо плаче вътрешно или този, който безсрамно ликува?