Пиеси: Стъклената менажерия. Трамвай „Желание”. Френският квартал

Преминах през много места. Градовете се носеха покрай мен, като изсъхнали листа с ярки цветове, но откъснати от дърветата си. Можех да спра, но нещо ме следваше. Винаги идваше внезапно и ме заварваше неподготвен. Може би беше позната мелодия или просто парче прозрачно стъкло...

Погребенията са по-красиви в контекста на смъртта. Те са спокойни, докато самата смърт не винаги е такава. Понякога тя диша тежко, друг път силно или даже ти крещи: „Не ме оставяй!“ Дори възрастните понякога повтарят „Не ме оставяй!“, сякаш можеш да ги задържиш! А погребенията – те са тиха сцена с красиви цветя.

Те постепенно изчезват от погледа ми. Хората, които съм срещал на определени места, напускат... тръгват си точно когато и аз заминавам. Земята изглежда ги усвоява; стените абсорбират присъствието им като влага и те остават само като призраци в паметта ни; техните гласове звучат като ехо – затихнало, но незабравимо.
Сега тази къща е пуста.